Да те излъжа
е да лъжа себе си,
че сянката на приказната кула
държи изправена глава
и чака плитките ми да пораснат,
а календарът
свършва някъде по празниците, когато
на вързано играят капитаните.
Да ти призная
е да вярвам в себе си,
че мога да забързам зимата
на втората й крачка,
делфините когато ме разпитват,
защо не татуирах котва,
да не потъва никога усмивката
в тъгата на достатъчно мълчание.
Да те повикам
е пророчество на градуса,
който се топли от ръцете ми
под звуците на брезови дайрета...
и слънцето в бадемите е питомно,
за да люлее песъчинките
и да довърши
на фокуса любимите контрасти.
Да те намеря,
то е да забравя,
че имам цял живот несъвършенството
на леките везни,
в които и отровата не се дели поравно,
в които натежава вечно празното,
в които е завързала очи
весталката на сладките ми сънища.