По-дълго от самия си живот
огъня на старите китари -
/тъничка по сянката ми дреха/
будиш с израненото перо.

Било ли е,
което е било?

Морето тихо струните разтваря,
съблича
и последната ми перла.
Учудени от силния си глас,
пасажите
на бреговете пеят,
достигат до подкожните октави
и в хоризонта
няма плитчина,
приготвила за ранички
корали.
В дълбоката му пазва
се заселва
на птиците последната вина,
че бягат
от рисуваните вчера.
Подводните скали надничат скрито
и търсят,
но навярно няма рима
за корабче,
разнежило гърдите,
което  своя котва ще си има.

Направиш ли от грифа раковина,
последно право даваш на
очите ми,
/по-бързо от сърцето остарели/
убитите си призраци щом видя,
да се усмихнат смело. 

И не е нужно да има рима, нужно е да се потопиш ...Поздрав!

Експериментираш. Това е добре.