Снощи повярвах на вятъра,
че е загнездил луната в подкова
и тя не иска да мръдне от там...
За пръв път не спах.
От бряг до бряг я обходих
и намерих странна линия
на твоята длан.
Приютени в подканата на добрия прозорец,
всички болки избраха
пръстта
и оставиха гола последната кожа
за първия сняг.
Свети билката.
Дишай!  Въздухът чист е.
Цяла нощ ти рисувах очи за далечния рай.
Ако стъпи накриво
дошлият предателски изгрев,
ще гипсирам крака му с мъгла...
Като смъртна присъда на груби резерви
погалваш ме тихичко...
Аз записвам в тефтера ти:
Не е лъжа!
И с проходили пръсти в най-беззащитните щрихи
се насищам да гледам,
целувам те дълго и...
оставам така. 

Дълбочина са стиховете ти!

Браво- прекрасна творба!