Най-белите въздишки
са цъфнали внезапно
и имат малки плюшени листенца.
Сънувах, че ги слагам
в една кристална ваза,
а нея по средата на осветена сцена.

И толкова е жадно,
и толкова е златно -
на пръсти като валс и споделено.
А куклите на куклите ни
май допускат рядко
от прашните седалки да ги гледа времето.

Пред него са уплашени.
Ръцете ни заети са
за тяхното нелепо управление
и някъде в бекстейджа
си репетират театър
с безвкусни и кошмарни намерения.

Но цветето от вазата това не забелязва.
Върти се с мен и търси слънцето в прожектора.
На ум от тишината своя му показвам.

Когато пусне коренчета,
белотата му
ще засадя между земята и небето.